Морския - някогашен морски механик, пропаднал заради слабостта си към водката - изпълни заповедта без дума. Миналото му беше пълно с истории, които Полковника добре познаваше. Докато беше трезвен, беше безценен. А трезвеността му пред могилите беше закон.

Контейнерът, подобен на пожарогасител, изпусна гъста пяна в дупката, запълвайки я до ръба. Полковникът вдигна ръка.

- Имате време за цигара.

Тримата запалиха мълчаливо, димът се извиваше в тъмнината. Думите бяха излишни - познаваха се прекалено добре. След три минути Маяка отвори малка метална кутия, където загасиха фасовете. Никакви следи - това беше тяхно правило.

Полковника закачи теглич за металната халка, стърчаща от камъка.

- Морски, дърпай.

Нисанът потегли назад с ръмжене, въжето се опъна, и с лек пукот камъните подадоха. Отвори се дупка, първата от няколкото, които щяха да бъдат необходими, за да надникнат в сърцето на могилата.

- Късметът е с нас този път, а, Полковник? - ухили се Маяк.

- Ще видим - отвърна той сухо. - Твой ред е. Грабвай шилото.

След три часа упорит труд - разбиване, дърпане, внимателно разместване на камъни - отворът стана достатъчно голям, за да пропусне човек. Полковника се приближи, включи фенерчето и освети вътрешността. Наведе се и пропълзя напред, когато внезапно остър писък разцепи тишината - датчиците!

- Опа, имаме гости - каза Маяка, поглеждайки Полковника. - Идват от долния път. Три минути до завоя и ще ни видят. Четири до тук.

Морския скочи от колата, а Маяка започна да товари инструментите с бързина, която издаваше години опит. Полковника, наполовина влязъл в могилата, освети набързо кухината. Очакваше тракийско злато, сребърни накити, нещо от легендите. Но това, което видя, беше различно - гроб от по - късно време, каменна ниша, нещо необичайно. Пред него лежеше предмет, покрит с ръжда. Нямаше време за размисъл. Грабна го, измъкна се назад, но в бързината се спъна и го изпусна. Нямаше как да го търси - секундите изтичаха.

- Тръгвай! - извика той, скочи в Нисана и затръшна вратата.

Морския натисна газта, колата подскочи по полския път, а след секунди гората ги погълна.

Полицейската кола спря до могилата с тихо скърцане на спирачки. Атанасулис, дежурният от Елеонас, слезе бавно, фенерът му освети разбутаните камъни. Някой беше звъннал на 112 - светлини сред могилите, подозрително за района. От Сяр го пратиха да провери.

Един поглед му стигна. Извади радиостанцията.

- Тук Атанасулис, Елеонас. Иманяри, два километра западно от „Свети Николас”. Избягали са. Чакам инструкции.

- Няма да се върнат тази нощ, но все пак стой там. Групата идва сутринта.

Той въздъхна. Два - три часа чакане в хладната част на нощта. Извади телефона си, поне имаше как да мине времето.

Тони Василиадис, заместник - директор на Историческия музей в Сяр, пристигна на сутринта с екипа си. Не му беше за първи път да разчиства след иманяри, но тази група беше различна - професионалисти, призраци без следи. Този път обаче бяха оставили нещо - ръждясал предмет, може би оръжие от Средновековието, изпуснат в бързината. Той го описа и прибра внимателно.