Странджа.
Само произнасянето на името е достатъчно, за да чуеш думата „мистична“. Повтаряме я толкова често, че почти сме престанали да се питаме защо.
Дали защото планината е пълна с легенди? Заради нестинарите? Заради старите светилища? Или защото всяка нейна долина сякаш пази история, която отказва да бъде разказана?
Според мен причината е много по-проста. Странджа все още не е достатъчно изследвана. Под непроходимите гори гора лежат десетки крепости, светилища, стари пътища и човешки съдби, за които знаем твърде малко. Колкото по-малко знаем, толкова повече въображението запълва празните места. Така се ражда мистиката.
Османският пътешественик Евлия Челеби пише, че именно тук се намира най-голямата концентрация на крепости на едно място. Днес са известни повече от шестдесет тракийски, римски и средновековни укрепления.
Една от тях непрекъснато привличаше вниманието ми – Сарпасан. Не защото е с запазени стени. Не защото е известната. А защото ми се струваше че, сякаш още пази нещо тайно.
В ранният предиобед потеглихме от Бургас. Маршрутът изглеждаше лесен – Дебелт, Средец, Вълчановото ханче и пътят към Голямо Буково. На около километър и осемстотин метра преди селото реката Сарпасан дере пресича асфалта. Непосредствено преди моста има отбивка и удобно място за паркиране.
Оттам започва истинската експедиция.
Около три километра пеша, покрай реката, сред тишината на Странджа. Първите километри винаги са измамни. Пътеката е сравнително удобна, слънцето все още не е напекло с пълна сила и човек започва да вярва, че разходката ще бъде приятна.
Срещнахме пчелар. Попитахме го колко остава.
- Близо е.
Усмихнах се. Познавам добре планинското "близо". Преди години в Рибарица ми казаха "ей там" поне пет пъти, докато изминах дванадесет километра с колата. Този път историята не беше много по-различна.
Два пъти прекосихме реката. После започна Странджа, такава каквото я описват в историите.
Казват, че това е най-труднопроходимата планина в България. Толкова била гъста, че стрела не можела да премине. След онзи ден съм склонен да им повярвам (нямам предвид мита за стрелата). Гъсти храсти. Паднали дървета. Бодли. Стръмни склонове.
Навигацията ту ни пращаше наляво, ту надясно, сякаш и тя не знаеше къде се намира крепостта. За момент започнах да си мисля, че старите странджански легенди не са чак толкова невероятни. Местните разказват, че горските духове преплитат клоните, за да не допускат чужденци до тайните на планината.
След половин час лутане, надраскани ръце и доста изгубени сили, между дърветата проблесна първата каменна стена. Бяхме стигнали.
Още първият поглед подсказваше, че това е мястото, което търсихме. Реден зид. Хоросан. Типичното за късноримските крепости строителство, при което двата външни зида са изградени от добре подредени камъни, а пространството между тях е запълнено с камък и хоросан.
При Сарпасан външният зид откъм крепостта липсва, както и част от този откъм гората. Най-вероятното обяснение е прозаично. През вековете хората от околните села са използвали готовия строителен материал. Плоско изсечените камъни са били твърде ценни, за да останат забравени в гората.
Огледахме внимателно хоросана. В долната част ясно се виждаха парченца натрошена керамика – стара техника за повишаване здравината и влагоустойчивостта. По-нагоре хоросанът вече беше бял и значително по-обикновен. Дребен детайл. Но именно такива детайли често разказват повече от цяла хроника.
Започнахме да обикаляме крепостта, като периодично отбелязвахме координатите в Google Maps. Когато по-късно свързах всички точки, резултатът ме изненада.
Сарпасан не беше просто крепост. Тя беше почти идеална елипса. Около сто метра дължина. Около четиридесет и седем метра ширина. Близо четири декара площ.
В самия геометричен център открихме дълбока скална яма. Трудно е да повярва човек, че подобна геометрия е случайност.
Ямата не прилича на кладенец. Стените не са измазани. Личат следите от къртене. Според мен това е недовършен воден резервоар, който е трябвало по-късно да бъде измазан с водонепропусклив хоросан. А защо е останал недовършен? Точно тук започват въпросите, на които историята още не е дала отговор.
На входа откъм северозапад, в дясно, има следи от кула. По-интересното е, че в източния край на южната стена намерихме следи от втора, по-малка кула. Защо е точно там и за какво е служила? Въпроси, които ще оставя без отговор.
Почивахме на сянка и започнахме машинално да разравяме земята с пръчка. Понякога най-интересните открития идват точно когато човек вече не ги очаква.
Появиха се няколко керамични фрагмента. Дебели. Добре изпечени. Част от голям съд за съхранение на храна. Друг фрагмент носеше проста украса. Нищо впечатляващо за случаен турист. Но достатъчно, за да започне въображението да работи.
Опитах се да събера всички парчета от пъзела. Късноримска крепост от периода IV-VI век. Около четиридесет-петдесет войника. Храна, доставяна от околните тракийски селища. Вода, носена ежедневно от реката. За какво точно е служила тази твърдина насред гората.
След това неспокойни времена. Все по-чести нападения. Опит да се изгради воден резервоар.
И накрая... Поредната обсада. Последната. След която крепостта е изоставена.
Това е само хипотеза. Нищо повече. Но именно от подобни хипотези започват истинските исторически изследвания.
Когато си тръгвахме, се обърнах още веднъж назад. Крепостта стоеше неподвижна сред дърветата, както е стояла стотици години. Не каза нито дума. Не потвърди нито една от нашите догадки. Не отрече нито една.
Странджа не разкрива тайните си лесно. Може би точно затова продължава да ни привлича. Защото тук човек не намира само руини. Намира въпроси. А понякога именно те са най-ценната находка.
А ако обичате истории, в които историята и мистерията вървят ръка за ръка, вероятно ще откриете още много неразкрити тайни в романа „Наследството на елените“.
Благодарности на:
Ники Кабаиванов за приятната компания по време на екскурзията и за ценните идеи в процеса на анализа на това, което открихме.
Кирил Костадинов, моя дългогодишен приятел, за чудесните снимки, които направи и част, от които ползвах в статията. Случи се при второто посещение на крепостта, но през северния път.
Историята и мистерията продължават в романа „Наследството на елените“.
Виж романа